Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер               Година  2011, 24.02.            Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Първо отделение, ІІІ състав

 

   на 15.02.2011 година

 

в публично заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ КОМСАЛОВА

 

Секретар: М.Н.

 

като разгледа докладвано­то от СЪДИЯ ТАНЯ КОМСАЛОВА а.х. дело номер 30 по описа за 2011 година и като обсъди :

 

Производство по реда на чл.268 от ДОПК.

Образувано е по повод на жалба на И. М. Т. ЕГН **********,***, против Решение № 203 от 21. 12.2010г. на Дирек­то­ра на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение, жал­бата на Тошева против Отказ за отписване на публични задължения по­ради из­ти­чане на давностни срокове, обективирано в писмо изх. № 3250/2001/019115 от 22. 11.2010г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, Дирекция “Съ­би­ра­не”.

Недоволен от така издаденото Решение, жалбоподателят счита, че актът е не-правилен и незаконосъобразен, по подробни съображения, изложени в жалбата и в хода по същество, и моли да бъде отменен. Претендира присъждане на разноски

Ответникът по жалбата – Директор на ТД на НАП – Пловдив, чрез процесуалния си представител счита жалбата за неоснователна, поради което и моли за отх­вър­лянето й. Претендира присъждане на разноски.

Пловдивският Административен Съд – Първо отделение, трети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство до-казателства, намира за установено следното.

На 29.06.2001г. в Агенция за Държавния вземания, Регионална Дирекция – Плов­­див, е постъпило писмо от ПРС, с приложен към същото Изпълнителен лист, из­даден по а.х. дело № 130/2001г. по описа на ПРС, ІІ н.с., с който И. М. Т., управител на “Ивел 2000”ООД, гр.Пловдив, ул.”Пенчо Сл­авейков”№49, ЕГН **********, е осъдена за заплати имуществена санкция в размер на 250 лева, за нарушение по чл.100 ал.3 във вр. с чл.133 ал.1 т.2 от ЗДДС /отм./, и 3 лева – ДТ по сметка на ПРС за служебно издаване на изпълнителен лист.

По повод на същото в компетентната тогава АДВ, РД – Пловдив, е образувано и изпълнително дело № 3250/2001г. за принудително събиране на посочените пуб­лич­ни държавни вземания, с длъжник И. М. Т., гр.Пловдив.

На 20.02.2002г. по изпълнителното дело на основание чл.184 ДПК /отм./ е из­гот­вено и изпратено до длъжника Съобщение за доброволно изпълнение /СДИ/ изх. № П 1001-11-3645/20.02.2002г. /л.18/, като избрания начин на връчване е с писмо с об­рат­на разписка, съгласно чл.47 ал.3 от ДПК/отм. в редакцията към м.03.2003г./

Част от административната преписка е и Известие за доставяне /обратна раз­пис­ка/ R П–1001–11–3645/20.02.2002г./л.19/, с която се твърди да е връчено съ­що­то това СДИ. Видно от съ­ща­та обратна разписка като неин номер е посочен именно но­мера на СДИ, поради което и следва да се приеме, че е спазено изискването на чл.47 ал.3 in fine от ДПК /отм. в редакцията към 2002г./, за вписване на извършеното действие.

Отделно от това видно от тази обратна разписка, в нея е посочено, че е връ­че­на “лично” на адреса,  съдържа дата /21.02.2002г./ на връчване и подпис на полу­ча­тел, както и е оформена с две датни клейма от 21.02.2002г.

От материалите по изпълнителното дело се установява, че следващото дей­ст­­вие, предприето от органа по изпълнението е с дата 04.11.2011г., когато по повод входирана Молба вх. № РД – 16 – 11326/04.11.2010г. от длъжника за предоставяне на материалите по изпълнително дело № 3250/2001г., на И. Т. е връчено лич­но Писмо изх. № 3250/2001/019110/04.11.2010г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, с което физическото лице е уведомено за образуваното изпъл­ни­телно дело, размер на дължимите публични вземания и задължението да запла­ти същите в предвидените за това срока, като в противен случай, ще се пристъпи към принудителното им събиране.

С Възражение вх. № РД – 16 – 11425/09.11.2010г., посочено като такова про­тив Показа на изпълнение изх. № 3250/2001/019110/04.11.2010г., И. Т., в ка­чест­во­то й на длъжник по посоченото изпълнително дело, е поискала пре­кра­тява­не на същото поради погасяването по давност на публичните задължения – пред­мет на същото. Изложени са аргументи, че СДИ от 20.02.2002г. не е връчено редов­но на адресата,както и че по същество по изпълнителното производство не са пред­приемани каквито и да е други действия, които да прекъснат или спрат давността.

По повод на тази молба е постановен и Отказът на публичния изпълнител да бъ­де прекратено производството по изпълнителното дело,образувано за съ­би­ра­не­то на публични държавни вземания по Изпълнителен лист от 25.06.2001г. на ПРС ІІ н.с., обективиран в писмо изх. №3250/2001/019115/22.11.2010г. на ТД на НАП–Плов­­див, Дирекция “Събиране” /същото неправилно е посочено в Решението на ответ­ни­ка като Отказ за отписване на публичните вземания, издаден от Директор на Дирек­ция “Събиране”, при ТД на НАП – Пловдив/.

Тук следва да се посочи, че формално в писмото не е посочен неговия изда­тел, но в същото като съставител е посочен именно пуб­лич­ния изпълнител, като пос­­ледният го е и подписал, а и единствено той е компетентият орган, съгласно чл. 225 ал.1 от ДОПК да прекрати образуваното пред него изпълнително производство.

От неясните мотиви на същото може да се направи извод, че органът по из­пъл­нението от една страна е приел, че в случая е приложим институ­тът на пога­си­тел­ната давност, уреден в ДПК /отм./, респ. ДОПК, включително и правилата за спи­ра­нето и прекъсването й, като в пълно противоречие с този из­вод същият е приел, че “спрямо имуществената санкция, ... по-кратък срок е уреден в ЗАНН”.

По нататък е счетено, че в случая не може да намери приложение абсолют­на­та давност, уредено в нормата на чл.82 ал.4 от ЗАНН, доколкото изпълнителното про­изводство е образувано в рамките на визирания от нея 2-годишен срок, като след­­ва да намерят приложение правилата на ДПК /отм./, респ. на ДОПК относно пред­видената в същите абсолютна 10-годишна давност.

Тези аргументи е посочено, че важат и по отношение на другото публично взе­­мане, установено с Изпълнителния лист – държавната такса за служебното му из­даване.

Като краен резултат е изведен извода, че погасителната давност в случая е 10 години и същата не е изтекла.

Така постановеният Отказ е потвърден с об­жал­ваното Решение на Директора на ТД на НАП – Пловдив, като е прието, че съ­щи­ят е правилен и законосъобразен, по подробно изложени съображения, по съще­ст­во почти идентични на тези на пуб­лич­ния изпълнител, като от друга страна е посочено и че първоначално 5-годиш­ни­ят давностен срок за погасяване на установените с ИЛ публични държавни взема­ния по чл.140 ал.1 от ДПК/отм./ е започнал да тече от 01.01.2002г., давността е пре­късната с връчването на СДИ на длъжника на 21.02.2002г., започнала е да тече но­ва давност от 01.01.2003г., като същата е прекъсната на 01.01.2006г. с влизане в си­ла на ДОПК и от тази дата е започнала да тече нова 5-годишна давност по чл.171 ал.1 от ДОПК, която към момента на постановяване на Решението на ответника не била изтекла.

При така установеното съдът намира, че жалбата до съда е подадена в срок /така атакуваният акт е връчен на лицето на 27.12.2010г./ и от лице, имащо правен интерес, поради което и същата е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество от друга страна същата е ОСНОВАТЕЛНА, пора­ди следните аргументи.

На първо място следва да се приеме, че оспореният административен акт е из­да­ден от компетентен орган, съгласно чл.266 ал.1 ДОПК, и при спазени админист­ративно производствени правила за това.

В тази насока следва да се отбележи, че считано от 01.01.2006г. е в сила ДОПК, като съгласно § 5 ал.3 от ПЗР на ДОПК “разпоредбите на този кодекс се при­ла­гат и от органите по приходите на НАП, съответно АДВ, и за процесуални дейст­вия по незавършените административни и изпълнителни производства към датата на влизането му в сила”. Предвид това към настоящото изпълнително производст­во, за­почнало при действието на ДПК и не приключило към датата на влизане в си­ла на ДОПК са приложими разпоредбите на кодекса по отношение процедурата по съ­биране на дължимите от данъчните субекти вземания.

Спори се относно приложението на материалния закон, в аспекта на направе­но­то възражение за погасяване по давност на публичните държавни вземания, пред­­­мет на изпълнителното дело.

От материалите по делото се установява, че изпълнително дело № 3250/ 2001г. по описа на ТД на НАП – Пловдив /сега/ с длъжник И. М. Т. ЕГН **********, е образувано във връзка със събиране на уста­но­вените с ИЛ от 25.06.2001г., вземания на държавата.

От същия ИЛ може само да се предполага, че се касае за образувано н.а.х. дело № 130/2001г. по описа на ПРС, ІІ н.с., което е приключило с влязло в сила Ре­ше­ние, като за събирането на установените публични вземания – в случая “имуще­ст­вена санкция” и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, е из­даден и ИЛ от 25.06.2001г.

Тук следва да се посочи, че доколкото е извън предмета на настоящия пра­вен спор, този състав на съда не коментира въпросът доколкото спрямо физическо ли­це може да бъде наложено административно наказание “имуществена санкция” и да­ли правилно и законосъобразно е наказано именно физическото лице, макар и уп­­ра­вител на юридическото такова, на основание чл.133 ал.1 т.2 от ЗДДС /отм./ за из­вършено нарушение по чл.100 ал.3 от ЗДДС /отм./.

Съдът в този си състав от друга страна е обвързан от посоченото в изпъл­ни­тел­ното основание, издадено въз основана на влязло в сила съдебно решение, че спрямо именно физическото лице е наложено административно наказание “имуще­ст­­ве­на санкция”, което всъщност е водещо в случая за определяне на приложимото право, касателно института на давността.

Именно въпросът, кой е приложимият в случая материален закон, уреждащ института на давността, нейното прекъсване и спиране е един от основните спорни въпроси по делото.

За правилното разрешаване на настоящия правен спор следва да се има в пред­­­вид, че в случая се касае каза се за наложено както административно на­ка­­­­за­ние “имуществена санкция”, така и за задължение на лицето за заплащане на “дър­жав­на такса”, събирана от съдилищата – и двете безспорно публични държавни вземания съгласно съответно и чл.13 ал.2 т.2 и т.4 от ДПК /отм./, и сега действащи­те разпоредби на чл.162 ал.2 т.3 и т.7 от ДОПК.

Съдът намира, че в случая не може да намерят приложение нормите на ЗАНН, като акт ко­ди­фициращ материята от­носно ус­тановяването на администра­тив­­ното нарушение и налагане на съответ­но­то адми­ни­стративно наказание, както и не­говото изпълнение, при положение, че същият урежда изрично давността, вклю­чи­телно и абсолютната такава, във връзка с изпълне­ние­то на наложените админи­ст­ративни наказания – “глоба”, “лишаване от право да се упражнява определена про­фесия или дейност” и “обществено порицание”, като не съдържа уредба каса­тел­но административното наказание “имуществена санкция”. Още повече това важи и за второто публично държавно вземане – държава такса, събирана от съдилища­та.

В този смисъл и за нуждите на настоящия правен спор следва да намерят при­­­­ложение правилата, уреждащи давностните срокове, на ДПК/отм./, респ. ДОПК касателно “имуществената санк­ция”, като вид публично държавно вземане, като безспорно то­ва са приложимите закони и от­нос­но второто публично държавно взе­ма­не – “държавна такса”.

В тази връзка подлежи на изследване и въпросът за приложимото право, с оглед настъпи­ли­те законодателни промени в тази насо­ка, като се държи сметка и че трайна е съдебната практика, че ин­ститутът на погасителна­та давност е матери­ал­но правна разпоредба, поради кое­то и при липса на изрич­на правна норма в про­тив­на насока, следва да се приложи та­­зи разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното пра­во­от­ношение.

Следва да се съобрази и обстоятелството, доколко евентуалното послед­ва­що изменение поста­вя в по-благоприятно положение дадения субект, като в този слу­чай и съгласно от­ново трайната съдебна практика следва да намери приложе­ние по-благоприятният институт.

Според този състав на съда касателно и двете публични вземания, сле­два да намери приложение общата разпоредба на чл.140 от ДПК /отм./, действа­ща към момента на възникване на спорните вземания.

Така съгласно чл.140 ал.1 от ДПК /отм./ Публичните вземания се погасяват с из­ти­чането на 5-годишен давностен срок,смятано от 1 януари на годината, следва­ща го­дината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в за­кон е предвиден по-кратък срок. Идентична на таза разпоредба е и дейст­ва­ща­та та­ка­ва на чл.171 ал.1 от ДОПК.

В случая може да се направи извод, че лицето е следвало да плати нало­же­на­та му санкция и държавната такса, която е осъдено да заплати през 2001г. /така са­мото н.а.х. дело по описа на ПРС е образувано през 2001г., тогава е издаден и Изпълнителния Лист/. Това по същество не е и спорно по делото.

Или иначе казано срокът по чл.140 ал.1 /а и по ал.2/ от ДПК /отм./ е започнал да тече на 01.01.2002г. и е следвало да изтече на 31.12.2006г. /съответно този по ал.1 – на 31.12.2010г./.

За правилното разрешаване на правния спор, следва да се съобрази и нор­ма­­та на чл.141 ал.2 т.3 ДПК /отм. в сила до 30.04.2002г., когато е влязло в сила из­ме­нението с ДВ, бр.45/2002г./, съгласно която давността се прекъсва с предприе­ма­­не­то на действия по принуди­тел­ното събиране на вземането.

Всъщност принудителното изпълнение започва с връчване на съобще­ни­­е­то по чл.184 ДПК /отм./ за доброволно изпълнение, като за да породи ефекта и на чл. 141 ал.2 т.3 от ДПК /отм., в сила до 30.04.2002г./ съобщението следва да е редовно връ­чено на адресата.

От доказателствата по делото е видно, че на 20.02.2002г. на основание чл. 184 от ДПК/отм./ е изготвено и из­пратено СДИ до длъжника.

Приложени са на следващо място и надлежни доказателства за връч­ване на длъжника – И. М. Т. на СДИ от 21.02.2002г.

Всъщност избраният начин на връчване на съставеното СДИ е каза се с пис­мо с обратна раз­писка, съгласно чл.47 ал.3 от ДПК /отм. в редакцията към м.02. 2002г./.

Видно от самата обратна разписка /л.19/, е че същата е редовно връчена на адре­са­та си. Не се установяват твърденията на оспорващата, че обратната разпис­ка е връчена на “съсед”. Изрично върху същата е отбелязано, че е връчена “лично”.

В тази връзка приложими са нормативните актове, които уреждат извърш­ва­не­то на по­щен­ските съобщения - Законът за пощенските услуги /обн., ДВ, бр.64 от 2000г., с по­с­ледващи изменения и допълнения/ и Наредба № 4 за пощенс­ки­те съоб-ще­ния /обн., ДВ, бр. 97 от 7.12.1979 г., попр., бр. 98 от 11.12.1979 г., изм. и доп., бр. 48 от 18.06.1991г./. Обстоятелството, че горепосочената наредба е издаде­на въз ос­нова на чл.15 ал.2 от Закона за съобщенията от 1975 г., отменен със ЗПУ, не оз­начава, че е с отпаднало основание и не следва да се прилага. С § 1, ал.1 на ПР на ЗПУ е рег­ламентирано, че подзако­но­вите нормативни актове, издаде­ни от ми­нис-тъ­ра на тран­спорта и съобщенията, запазват действието си.

Съгласно чл.36 ал.1 т.2 от ЗПУ /в приложимата към м.02.2002г. редакция/, до­с­тавката на препоръчани пощенски пратки с тегло до 1 кг се извършва на адреса на по­лучателя – лично на него, на негов пълномощник или пълнолетен член на дома­кин­ството му. Като аналогична на тази разпоредба е и тази на чл.58 ал.1 от Наред­ба № 4 за пощенските пратки, като съгласно ал.3 от същата правна норма “При връч­­ване на пратките получателят удостоверява самоличността си с паспорт, удос­то­верение вместо паспорт, издадено от общинския (районния) народен съвет, или во­енна лична книжна, а пълномощниците представят и съответно пълномощ­но“. Офор­­мянето на ИД – обратните разписки е уредено в чл.64 ал.1 –  При доставяне на пощенски пратки с ИД получателят подписва и известието, попълва датата на по­лу­чаването и го предава на пощенския служител”.

Върху самата обратна разписка съоразно изискването и на чл.77 ал.2 от ЗПУ, която правна норма предвижда, че пощенският оператор, със за­дължение за извър­шване на универсална пощенска услуга /каквато безспорно е нас­тоящата/, използва датни клейма за подпечатване на пощенски пратки и на документи за приемане и предаване на пощенски пратки, са налични поставени две такива клейма от 21.02. 2002г.

От своя страна датните клейма, съгласно §1 т.3 от Наредба № 6 от 20.11. 2003г. за изискванията за пощенската сигурност, са средства на основния пощенски оператор за подпечатване на пощенски продукти и на служебни документи за при­е­мане и предаване на пощен­с­ки­те пратки с обозначаване на час, дата на приема-не­то и получаването в пощенските слу­ж­би, наименование и пощенски код на пощенс­ка­та станция на местопроизхожде­ние­то и местоназначението.

Или иначе казано самата обратна разписка е редовно оформена, като връ­че­на “лично” на адресата, посочен в нея, и то на дата 21.02.2002г. В този смисъл и в те­жест на оспорващия е било да докаже, че известието за доставяне не му е връ­че­но лично, което не е сторено в процеса.

В този смисъл и съдът приема, че именно на дата 21.02.2002г. СДИ по чл.184 от ДПК /отм./ е редовно връчено на длъжника и е породило в пълнота своето дей­ст­вие, поради което и съобразно нормата на чл.141 ал.2 т.3 от ДПК /отм., в сила до 30.04.2002г./, давността в случая е била прекъсната, като съобразно правилото на чл.141 ал.3 от ДПК/оттм./ от тази дата е започнала да тече нова 5-годишна давност.

Следователно се достига до извода, че в процесния случай давността за из­пъл­­нение на наложеното наказание “имуществена санкция” и за събиране на вто­ро­то публично държавно вземане, е започнала да тече на 01.01.2002г., прекъсната е на 21.02.2002г., като от 22.02.2002г. е започнала да тече нова 5 – годишна давност и при липса на доказателства за прекъсването или спирането й, същата е изтекла на 22.02.2007г. Пред­­приетите след изтичането на срока действия от органите по при­ходите дейст­вия – така в крайна сметка на 04.11.2010г. на лицето е връчено по­со­ченото по-горе писмо, не променят то­зи факт, доколкото нямат отношение към въ­проса за прекъсване или спиране на давността, която вече е изтекла.

Незаконосъобразно е и становището изразено от ответната страна, че с вли­за­­не в сила на ДОПК са прекъснати давностните срокове, започнали да текат по от­ме­нения с него ДПК.

Каза се по-горе съгласно относимия общ принцип на правото правилата за про­­дължителността на давността и другите срокове, предвидени в действащия за­кон, не могат да се прилагат към давностите и сроковете, които са започнали да те­кат при действието на стар закон, като единственото изключение от този принцип е в случаите, когато за завършването им по стария закон се изис­ква по-дълъг срок от оня, който е предвиден в действащия закон.

В конкретния случай за завършването на 5-годишния давностен срок по чл. 104, ал.1 от ДПК/отм./ по отношение на публичните задължения и от двата вида към момента на влизане в сила на ДОПК – 01.01.2006г., са оставали по-малко от 5 го­ди­ни, поради което и по отношение изтичането на срока, за­поч­нал да тече по стария закон не следва да се прилага новия закон.

Новият закон - чл.171, ал.1 от ДОПК има материалноправен характер и за не­го не е предвидено изрично обратно действие т. е. тази норма започва да се прила­га от 01.01.06г., нито в същия е предвидено, че с влизането му в сила се прекъсват за­почналите да текат по отменения кодекс давностни срокове.

В този смисъл е тълкуването на този принцип и в теорията, и в практиката и на Вър­ховния касационен съд, и на Върховния административен съд. Това тълку­ва­не съответства и на логиката на правоотношенията,според които погасителната да­в­­ност от една страна безспорно е институт, защитаващ по принцип длъжника, но след­ва да съдър­жа балансирана защита и за кредитора при законодателно съкра­ща­­ване на сроко­ве­те. При промяна в продължителността на сроковете за погася­ва­не на вземане кре­диторът трябва да има възможност да упражни пра­вото си да по­тър­си вземането в определения от действащият закон нов срок за цялата негова про­дължителност, освен ако до изтичане на срока по стария закон ос­тава по-кратък период от време. Прилагането на стария закон при оставащ по-кра­тък период от вре­ме обаче е в защита на длъжника, за който по-новият закон е небла­го­п­риятен, за­щото с влизането в сила би създал конкретно за него нов по-дълъг срок, ако бе приложим. В същото време и в този случай не се накърняват правата и на кре­ди­то­ра, който има правната възможност да упражни правото си в сроковете, кои­то са съществували при възникване на вземането и те са му конкретно известни.

В този смисъл и при положение, че не се констатираха /а и не се твърдят/ дру­­­ги основания за спи­ране или прекъсване на давността по чл.140 ал.1 от ДПК /отм./, то съдът достига до извода, че същата касателно и двете публични задъл­же­ния по ИЛ,по повод на който е образувано конкретното изпълнително производство, е изтекла именно на 22.02.2007г., и съ­щите са погасени по давност.

Или иначе казано настоящата инстанция счита, че по отношение на всички пуб­­лични държавни вземания, по горецитираното изпълнително основание, е изтек­ла погасителната давност по чл.140 ал.1 от ДПК /отм./.

Отделен е въпросът и че към настощия момент вече е изтекла и абсолютната 10-го­дишна давност по чл.140 ал.2 от ДПК /отм./, като това обстоятелство обаче не е водещо при преценката на този състав на съда за незаконосъобразността на ос­по­рения индивидуален административен акт.

Изтичането на погасителна давност е основание за погасяване на публичните взе­мания /арг. чл.168 т.3 от ДОПК при действието на който е изтекла давността/. По­гасяването на публичното взе­мане представлява основание за прекратяване на при­нудителното изпълнение /арг. от чл.225 ал.1 т.1 от ДОПК/.

Следователно процесното изпълнително дело е следвало да бъде прекра­те­но,при надлежно направено и основателно възражение за изтекла погасителна дав­ност по отношение на неговия предмет.

Не до тези изводи е достигнал ответникът в своето решение, поради което и съ­щото като неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на ма­те­риалния закон подлежи на отмяна, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отменени и незаконосъобразният отказ на пуб­лич­­ния изпълнител да прекрати образуваното пред него изпълнително дело поради из­текла погасителна давност по отношение на публичните държавни вземания, пред­­­мет на същото.

Понеже няма регламентирано законово правно основание за прекратяване на изпълнителното производство от съда, преписката следва да се върне на публич­ния изпълнител /който именно разполага с правомощията по чл.225 от ДОПК, а не друг орган/ за произнасяне по молбата, наречена Възражение на И. М. Т., вх. № РД – 16 – 11425/09.11.2010г. за прекратяване на принудителното из­пълнение по изп. д. № 3250/2001г. по опи­са на ТД на НАП – Пловдив, съобразно да­дените задължи­тел­ни указания по приложението на материалния закон с настоя­щия съдебен акт.

Ответникът ще следва на основание чл.161 ал.1 ДОПК да заплати на оспор­ва­щия,направените по делото разноски, които се констатираха да са в размер общо на 110 лева /10 лева, дължимата ДТ, и 100 лева изплатено възнаграждение за един адвокат/.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  І отд., ІІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТМЕНЯ Решение № 203 от 21.12.2010г. на Дирек­то­ра на ТД на НАП – Пловдив, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Отказ за прекратяване на производството по изпълнително дело № 3250/2001г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, с изпълнителен титул Изпълнителен лист от 25.06.2001г. на ПРС, ІІ н.с., поради изтекла погасителна давност по отно­ше­ние на събираните публични държавни вземания, обективиран в писмо изх. № 3250/ 2001/019115 от 22.11.2010г., на Н. П. - публичен изпълнител в Дирек­ция “Съ­би­ра­не” при ТД на НАП - Пловдив , като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗЕН.

ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, за про­изнасяне по молбата /възражението/ на И. М. Т. ЕГН **********, вх. № РД – 16 – 11425/09.11.2010г., за прекратяване на принудително­то изпълнение по изпъл­ни­тел­но дело3250/2001г. по описа на ТД на НАП – Плов­див, съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториалната Дирекция на НАП – Пловдив, да заплати на И. М. Т. ЕГН **********,***, сумата от 110 /сто и десет/ ле­ва, разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

                                    АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :