Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер   255            Година  2014, 27.01.            Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Първо отделение, ІІІ състав

 

   на 22.10.2013 година

 

в публично заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ КОМСАЛОВА

 

Секретар: МИГЛЕНА НАЙДЕНОВА

 

в присъствието на прокурора СТЕФАНИ ЧЕРЕШАРОВА, като разгледа докладва­но­то от СЪДИЯ ТАНЯ КОМСАЛОВА а.х. дело номер 1084 по описа за 2013 го­ди­на и като обсъди :

 

Жалбоподателят М.В.Б., ЕГН **********,***, е ос­­­порил Ревизи­о­нен акт /РА/ № 161202822 от 13.09.2012г., из­да­ден от С.П. – главен инспектор по при­хо­дите в ТД на НАП – Плов­див, пот­вър­де­н с Ре­­ше­ние № 1577/27.12.2012г. на Ди­рек­­тор Дирек­ция“ОУИ” /сега Обжалване и данъчно осигурителна практика – “ОДОП”/ – гр.Плов­див при ЦУ на НАП, с кой­­то на жалбоподателя за данъч­ни пе­ри­­оди м.06, м.07 и м.08.2011г. са вмени задължения за данък добавена стойност за внасяне ведно с при­лежащите им лихви за забава, в резултат на отказано право на данъчен кре­дит в размер общо на 79 790 лева по фактури № 1124/20.06.2011г., № 1133/07.07. 2011г. и № 1138/24.08.2011г. лева, издадени “Табако Груп Пловдив”ЕООД.

В жалбата се твърди, че РА е незаконосъобразен, необоснован и неправи­лен,с аргумента че неправилно е приложен материалния закон.Конкретно се твър­ди, че неправилно е ангажирана личната отговорност на физическото лице за за­дъл­жения, възникнали в резултат на отказано право на данъчен кредит по фак­ту­ри, по които получател е ЕТ”М.Б. Тайфун”, който търговец е зали­чен от търговския регистър, съответно правоприемник на предприятието на който, ка­то съвкупност от права, задължения и фактически отношения, е “Добекс Трейд” ООД на основание Договор за продажба на търговско предприятие от 17.11.2011г. От­делно от това се счита, че приходната администрация е следвало да насочи действията си по събирането на спорните задължения първо против приобрета­те­ля на търговското предприятие. За неп­ра­вилни се считат и изводите на органите по приходите за лип­са­та на дока­за­тел­ст­ва за реално осъществи доставки, както и за липсата на оригинални данъчни фактури. Или в обобщение се счита, че са из­пъл­нени всички процесуални и материално правни предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на данъчен кредит за получателя, което не­законосъобразно е отказано. Оспорващия се по­зовава и на практиката на Съда на Евро­пей­с­кия съюз. Претен­ди­ра се отмяна на ре­визионния акт, как­то и раз­нос­ки по делото.

Ответникът по жалбата – Директор Дирекция “ОДОП”–Пловдив при ЦУ на НАП счита същата за неоснователна, поради което настоява за отхвърлянето й, по под­роб­ни съоб­раже­ния, изложени в депозираната по делото писмена защита. Пре­­тен­ди­ра при­съж­дане на юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна Прокуратура–гр.Пловдив, застъпва становище за неосно­ва­тел­ност на жалбата и настоява за отхвърлянето й.

Пловдивският Административен Съд– Първо отделение, трети състав, след ка­­то прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производст­во до­ка­­за­телства, намира за установено следното:

ПО ДОПУСТИМОСТА

Жалбата като подадена от лице,притежаващо пряк и непосредствен пра­вен интерес, против подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, де­по­зирана в законоустановения за това 14-дневен срок и след надлежно изчерпан ад­министративен ред за оспорване на тази категория актове, съдът приема за ПРО­ЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество същата е и ОСНОВАТЕЛНА, поради следните ар­гу­менти.

По делото не е спорно, че РА е издаден от компетентен орган, в пре­дви­де­на­та за това форма и при липсата на допуснати съществени нарушения на адми­ни­стративно производствените правила,което се установява и от служеб­на­та про­верка осъществена от състава на съда – подробни аргументи не се из­ла­гат, пред­вид липсата на спор по тези факти.

По отношение на възражението, че задълженията са вме­нени незаконосъ­об­­раз­но на физическото лице М.Б..

Действително по делото не е спорно, че М.Б. е осъ­ще­ст­вя­вал дейност през процесните данъчни периоди, кат ЕТ”М.Б. Тай­фун”, като по­лучател по процесните фактури е именно казания едноличен търго­вец.

Безспорно е също така и че с Договор за покупко-продажба на предприятие на едноличен търговец от 17.11.2011г.,с нотариална заверка на подписите /л.121/, предприятието му,като съвкупност от права задължения и фактически отноше­ния, в хипотезата на чл.15 от ТЗ е прехвърлено на “Добекс Трейд”ООД, срещу зап­ла­ща­не на цена от 100 лева.

Това обстоятелство е вписано в Търговския регистър на 09.03.2012г. по пар­тидите на прехвърлителя и преобретателя, като на същата дата е вписано и заличаването на едноличния търговец.

За тези обстоятелства /прехвърлянето на търговското предприятие и зали­ча­ването на ЕТ/ приходната администрация е уведомена съответно с Уведомле­ние вх.№ 164301100026158 от 05.12.2011г. и Уведомление вх.№ 164301100026162 от 05.12.2011г., съгласно приложените по делото Удостоверение изх. № 164711200001856/02.02.2012г. и Удостоверение изх. № 164711200001857 от 02.02. 2012г. и двете на орган по приходите при ТД на НАП – гр.Пловдив /л.126-127/.

Тези оплакванията – че ревизионният акт е издаден за данъчни задъл­же­ния на едноличен търговец, който е прехвърлен на трето лице и е зали­чен от тър­гов­ския регистър и че актът е следвало да бъде съставен на приобретателя съдът не спо­деля.

При прехвърлянето на търговското предприятие, включително и на ЕТ, по ре­да на чл.15 ал.1 ТЗ, за задълженията на ЕТ, възникнали преди прехвърлянето на предприятието, включително и публичните такива солидарно отговарят отчуж­ди­телят на предприятието и приобретателят, съгласно разпоредбата на чл.15 ал.3 от същия нормативен акт, поради което за органите по приходите не същест­ву­ва задължение да извършат данъчна ревизия и на двамата солидарни длъжни­ци, а могат по свой избор да издадат ревизионен акт само против единия от тях.

Отделно от това физическото лице, заличено от търговския регистър като едноличен търго­вец, отговаря с имуществото си за задълженията към кредито­ри­те.

Относима е и разпоредбата на чл.14 ал.1 от ДОПК според която задължени лица са физическите и юридическите лица, които са носители на задължения за да­нъци или задължителни осигурителни вноски, като едноличните търговци не са посочени като отделен вид субекти на данъчни задължения. Доколкото ЕТ не са юридически лица, то за задълженията, възникнали от дейността на физическите лица, действащи като еднолични търговци, отговорността се носи от съответното фи­зическо лице.

Съгласно чл.14 т.3 от ДОПК, задължени лица могат да бъдат и тези, които отговарят за задълженията на лицата по т.1.

Точно поради това, органите по приходите могат по свой избор да издадат ревизионен акт против отчуждителя на предприятието на ЕТ – т.е. физическото лице или против приобретателя.

Действително в нормата на чл.15 ал.3 от ТЗ е дадена възможност на стра­ни­те по договора за прехвърляне на предприятие по чл.15 ал.1 от ТЗ да направят споразумение с кредиторите относно отговорността за задълженията на отчужди­те­ля, която да изключва приложението на солидарната отговорност.

В случая няма твърдения за такава уговорка с данъчната администрация относно данъчните задължения на отчуждителя, поради което солидарната отго­во­р­ност не е изключена, т.е. възражението, че неправилно ревизията е извърше­на на прехвърлителя е неоснователно, тъй като по общите правила на солидар­на­та отговорност кредиторът може да насочи претенцията си и да иска из­пълнение за цялото вземане от единия от солидарните длъжници по свой избор.

Неоснователно е и възражението, според което отговорността на отчужди­те­ля е ограничена до размера на получените от него права при продажбата на пред­приятието, които в случая се определят от цената на договора. Според раз­по­редбата на чл.15 ал.3 от ТЗ, ограничаването на отговорността за задължения до размера на получените права се отнася до приобретателя, а не до прехвър­ли­те­ля, който в случая е физическо лице и по принцип отговаря за задълженията с цялото си имущество. В съдебната практика на ВАС на РБългария е константно ста­новището, че приемането на обратното, освен че противоречи на закона, също така би означавало да се предостави възможност на всяко лице, действащо като едноличен търговец чрез прехвърляне на предприятието си да избегне плаща­не­то на данъчните задължения, възникнали от дейността му като едноличен търго­вец. Приема се също така и че понятието "размера на получените права", упот­ре­бе­но в чл.15 ал.3 от ТЗ няма предвид посочената в договора по чл.15 ал.1 от ТЗ це­на по сделката,а получената от приобретателя стойност на предприятието, пре­д­­ставляващо съвкупност от права, задължения и фактически отношения.

По същество се установява, че извършената на дружеството ревизия относ­но пра­вилното прилагане на ЗДДС и ППЗДДС, обхващаща данъчни периоди 01.06.2011г. – 31.12.2011г.

Установеният от органа по приходите размер на задълженията по ЗДДС е фор­­миран в резултат на отказано право на данъчен кредит в раз­мер общо на 79  790 лева по фактури № 1124/20.06.2011г., № 1133/07.07. 2011г. и № 1138/24.08. 2011г. лева, издадени “Табако Груп Пловдив”ООДна 4 134,51 лева с получател ЕТ ”М.Б. Тайфун”.

Органите по приходите са се позовали на две правни основания.

Възприето, че не е изпълнено условието на чл.71 ал.1 т.1 от ЗДДС, а имен­но лицето не разполага с данъчна фактура за доставката, отговаряща на изиск­ва­ния­та на ЗСч и ЗДДС, в която данъкът да е посочен на отделен ред и по която ли­це­то да е получател /така мотивите на РД, потвърдени с РА и Решението на Ди­рек­тора на Дирекция “ОДОП” – гр.Пловдив/.

Тези изводи съдът приема за изцяло неоснователни и всъщност опровер­га­ни в условията на пълно насрещно доказване от страна на жалбоподателя.

Всъщност за да приеме казаното ревизиращият екип се е мотивирал с обстоятелството, че правоприемника на ЕТ не е представил изисканите му в хода на ревизията писмени доказателства и обяснения, включително и оригиналите на спорните първични счетоводни документи.

Въобще не е коментиран фактът, че още в хода на предхождащата реви­зия­та ПУФО заверени копия от тези фактури са представени от М.Б. /л.217 и сл./ което е видно и от Доклада с която е приключила проверката /л.214.218/. Повече от очевидно е, че същите са проверени и при проверките, приключили с издаването на три броя влезли в сила АПВ /налични по делото/ с които правото на данъчен кредит именно по тези фактури е признато, като това обстоятелство също е останало без коментар.

Отделно от това още след съставянето на РД на 30.08.2012г. съгласно опис на приходната администрация са били представени заверени копия от опреде­ле­ни писмени доказателства, включително и на спорните фактури /л.53-74/.

Наличието им само формално е споменато в съображенията, изложени в РА, като от друга страна обаче изцяло са потвърдени фактическите и правни из­во­ди в РД. Тази констатация е разгледана и от ответника и е потвърдена.

При това положение към жалбата до съда са приложени нотариално заве­ре­ни преписи от вся­ка една от спорните фактури, като в проведеното открито съ­деб­но заседание на 14.05.20136г. процесуалния представител на М.Б. пре­до­с­тави за конста­та­ция и самите оригинали на същите първични счетоводни до­ку­менти, от които се установи че копията напълно съответства на оригиналите.

Липсата на тези оригинали при Б. в хода на ревизията намира своето логично обяснение в нормата на чл.42 ал.4 от ЗСч, съобразно която като после­ди­ца от прех­вър­ля­не­то на предприятието на едноличния търговец по реда на чл.15 ал.1 от ТЗ сче­то­водните документи са пре­дадени на приобретятеля.

Този факт не е отчетен от ревизиращия екип, като за данъчно-задълженото лице не може да има неблагоприятни последици, свързани с данъчното облагане, от изпълнението на законовото му задължение по чл.42 ал.4 от ЗСч и евентуално неправомерно поведение на приобретателя, още повече, че не се установи преди съставянето на РД Б. да е бил уведомен, че от страна на “Добекс Трейд” ЕООД не е са ангажирани изисканите доказателства, за да може от своя страна да организира защитата си, а самият той е представил тези доказателства още в хода на ПУФО. За пореден път това е сторено след връчването на РД.

Или съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява изпълнение на условието по чл.71, ал.1, т.1 от ЗДДС, свързано с при­те­жа­ва­не­то на данъчен документ /фактура/, издадена от страна на прекия дос­тав­чик, като ос­вен това се установи и отразяването им в съответните днев­ник за про­дажби и справ­ка-дек­лара­ция – т.е. начисляването на да­нъка по смисъла на чл.86 ЗДДС /така приетото по делото заключение на вещото лице по допусната ССчЕ, което е в унисон и с констатациите на органите по приходите за отразяването на тези фак­тури в дневниците за продажби и СД от доставчика/.

На второ място правото на данъчен кредит е отказано и на основание чл.70 ал.5 от ЗДДС.

Прието е, че поради липсата на индиви­ду­а­ли­зация на стоките в предста­ве­ния договор за покупко продажба и в приемо-пре­да­вателните протоколи; липсата на конкретика относно мястото където са сторени пробите на производствената ли­ния; липсата на плащане на цената; липсата на назначени лица на трудов до­го­вор, деклариран склад и доказателства за придобиването на стоките от страна на “Та­кабо Груп Пловдив”ЕООД, не е доказано наличието на доставка по смисъла на чл.6 от ЗДДС, съответно настъпило данъчно събитие съгласно нормата на чл.25 от ЗДДС.

Действително за да се признае на получателя по облагаема доставка ма­те­риалното пра­во на приспадане на данъчен кредит по чл.68 ЗДДС, освен за из­пъл­не­нието на ус­ловията, посочени в чл.71 ЗДДС, винаги трябва да се държи cметка за това – на­лице ли е облагаема доставка по смисъла на чл.6, ал.1 от ЗДДС, респ. настъпило данъчно събитие по смисъла на ЗДДС.

Всъщност основната спорна предпоставка за възникване правото на прис­па­­да­не на данъчен кредит по чл.68 ал.1 ЗДДС в процесния случай е нали­чи­е­то на осъ­­­ще­стве­на облагаема доставка по смисъла на чл.6 ал.1 ЗДДС на стоки, съглас­но описанието на същите в първичните счетоводни докумен­ти. 

Според легалното определение на чл.6 ал.1 от ЗДДС, доставка по смисъла на този закон е прехвърлянето на собственост върху стока или друго вещно право върху стока, като според легалното определение на чл.9 ал.1 от ЗДДС дос­тавка по смисъла на закона е извършването на услуга, а според чл.25 ал.1 от за­кона, да­нъч­но събитие е доставката на стоки или услуги, извършена от данъчно за­дължени по този закон лица, вътре­общностното придобиване, както и вносът на сто­ки по чл.16. Разпоредбата на чл.25, ал.2 от ЗДДС установява, че данъчното съ­битие в об­щия слу­чай, възниква на датата, на която собствеността върху сто­ката е прех­вър­лена или услуга­та е извършена.

От направения кратък нормативен анализ следва, че наличието на дейст­ви­тел­но осъществена доставка е предпоставка за възникване на право­то на данъ­чен кре­дит и изпълнението й следва да бъде проверено, за да бъ­де направена преценка да­ли ревизираният субект има право да приспадане данъчния кредит, който е декла­ри­рал в подадената справка-декларация.

Отделно от това от съществено значение е и до­казване, използването на пред­ме­та на тази доставка в икономическата дейност на получателя за по­с­лед­ва­щи облагаеми доставки.

Именно в този смисъл в Решение от 06 Декември 2012г. постановено по дело № С – 285/11, Съдът на Европейския Съюз се произнесе че “за да се ус­та­но­ви обаче, че на основание на тези доставки на стоки е налице правото на приспа­да­не, ..., е не­об­ходимо да се провери дали последните са били реално осъ­ще­ст­вени и дали съот­вет­ните стоки са били използвани .... за извършването на обла­га­е­ми сдел­ки” /т.31/.

По отношение на начина по който следва да бъде проведено това доказ­ва­не в съ­щото това решение е припомнено, “че в рамките на производството, обра­зу­вано на ос­нование член 267 ДФЕС, Съдът няма компетентност да проверява, ни­то пък да пре­ценява фактическите обстоятелства, свързани с делото по глав­но­то производст­во. Следователно запитващата юрисдикция е задължена в съот­вет­ст­вие с правилата за доказване, установени в националното право, да извърши гло­­бална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по това дело, за да определи дали .... може да упражни право на приспадане на основание на споменатите доставки на сто­ки (вж. в този смисъл Решение от 6 септември 2012 г. по дело Mecsek-Gabona, C‑ 273/11, все още непубликувано в Сборника, точка 53)” /т.32/.

Като краен резултат е обобщено че единствено и само в случаите, в които при та­ка сторената преценка се установи, че доставките са реално осъществени и в пос­лед­ствие същите за използвани за целите на извършвани от самото данъчно задъл­же­но лице облагаеми доставки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано.

Съгласно нормата на чл. 171, ал. 4 от АПК във връзка с § 2 от ДОПК в тежест на жалбоподателя е да докаже реалността на доставките по спорните фактури. Ре­ал­ността на фактурираните доставки представлява положителен факт – еле­мент от фак­тическия състав, от изпълнението на който за жалбопо­да­те­ля възникват благо­п­ри­ятни правни последици – право на приспадане на данъ­чен кредит.

Тук следва да се има в предвид и това, че данъчното законодателство не пред­вижда някакви специални правила, по които следва да бъде проведено това до­каз­ване, в случаи като процесния, различни от установените такива в областта на граж­данското съдопроиз­вод­ство в отношенията между стопанските субекти, ни­то пос­тавя допълнителни изиск­ва­ния по повод доказване изпълнението на за­дъл­жения на страните по една по съ­ще­ството си облигационна връзка.

Или иначе казано в доказателствена тежест на оспорващия е да установи на­ли­чието и обхвата на облигационното правоотношение между нето и неговия съ­кон­т­рагент, както и изпълнението на задълженията на всяка една от страните по то­ва правоотношение.

В случая се касае за т.нар. “търговска продажба” за действителността на ко­я­то не е необходимо съставянето на писмен договор.

От страна на оспорващия още в хода на няколко предхождащи самата ре­визия проверки, извършени от приходната администрация, са пред­ставени дос­та­тъчно писмени доказателства и обяснения, съответно налични са изрични кон­с­та­тации на самата приходна администрация, които прецене­ни в своя­та съвкупност обосновават изводът на този състав на съда, че правото на собственост върху спорните стоки е прехвърлено от продавача на купувача.

На първо място безспорно между търговците е сключен Договор за покуп­ко-продажба на “модулна производствена линия за пакетиране на готова продук­ция (втора употреба)”, в който е уговорено приемането им да стане в склада на про­давача в срок до 20.11.2011г., след провеждането на производствени проби, с нарочно съставени приемо-предавателни протоколи /л.226-228/.

В изпълнение на това последователно с три броя приемо-предавателни протоколи, съответно от 20.06.2011г.,07.07.2011г. и 24.08.2011г. на купувача са пре­­дадени съответните модули, които приемо-предавателни протоколи също са дву­странно разписани от двете страни по покупко-продажбата.

На същите дати са издадени и всеки един от спорните първични счетовод­ни документи, също носещи подпис на представляващия продавача и печат на то­зи търговец.

Със също двустранно разписан протокол за безвъзмездно отговорно пазе­не от 01.08.2011г. модулната производствена линия за пакетиране на готова про­дук­ция, състояща се от четири модула, индивидуализирана като ВВС TRANSIT J1 е предадена от купувача на отговорно пазене в склада на продавача, находящ се в гр.Пловдив, ул.”Рогошко шосе”.

Действително в същия този протокол не е цитиран точния адрес на склада, но по делото е наличен Протокол за извършена проверка Сер.АА с фабричен номер 0057663 от 07.10.2011г., съставен от органи по приходите, съгласно който по повод искане за инвентаризация по искане изх. № 0930-18 от 29.09.11г. е осъ­ще­ствена проверка на ЕТ”М.Б. Тайфун” и при извършена инвен­та­ри­зация в склад, находящ се в гр.Пловдив, ул.”Рогошко шосе” е констатирано, че сепариращ модул, транспортиращ модул, опаковъчен модул и етикетиращ модул  - ВВС TRANSIT J1,се намират в обекта на “Табако Груп Пловдив”ЕООД,БУЛСТАТ *******, съгласно Протокол с уговорка за безвъзмездно пазене. Представени са на органите по приходите Договора за покупко-продажба, данъчен амортиза­ци­о­нен план на ЕТ, видно от който е че същата тази модулна линия е заведена ка­то ДМА, както и самия протокол за безвъзмездно пазене /л.239241/. Тези кон­с­та­тации са възпроизведени и в Доклад на инспекторите по приходите, към който са приложени самия ПИП и доказателствата към него /л.258-267/.

Последващите действия на приходната администрация, осъществени в хода на ПУФО, също потвърждават наличието на сепариращ модул, транспортиращ модул, опаковъчен модул и етикетиращ модул  - ВВС TRANSIT J1 в обекта, стопанисван от “Табако Груп Пловдив”ЕООД, добре опаковани, незакрепени тройно към земята, съгласно констативен протокол за отговорно пазене /Протокол от 23.01.2012г. на л.218-219/. В хода на тази проверка е извършена проверка и в счетоводството на ЕТ, където е установено че модулите са заведени по cметка 204 “машини, съоръжения, оборудване”, но не са начислявани амортизации, поради невъвеждането им на този етап в експлоатация.

За намеренията на ЕТ за използването на стоките в икономическата му дейност са дадени обяснения и е представен договор за наем на помещения.

            При това положение съдът приема, за доказано прехвърлянето на право на собствеността вър­ху спорните стоки в патримониума на ЕТ, дори и спрямо сторените фактически констатации от самите органи по приходите.

На лице са доказателства за приемо-предаването на всеки един от моду­ли­те, съставни части на производствената линия, която противно на твърденията на приходната администрация при предаването й за отговорно пазене е индиви­ду­ализирана по своя вид, като именно тези модули – са били и фактически на­лич­ни при осъществената инвентаризация и последващи физически проверки от самите органи по приходите.

Тези доказателства, в съвкупната им преценка с Договора за покупко-про­дажба, протокола за отговорно пазене, данните от счетоводството на ЕТ /при ре­дов­но водено такова – така и заключението по ССчЕ, което съдът кредитира изця­ло като компетентно дадено, съответно на събрания по делото доказателствен ма­териал и всъщност неоспорено в констатациите и експертните изводи каса­тел­но ЕТ от приходната администрация/, ПИП на органите по приходите /с които се ус­тановява самото физическо наличие на стоките/ и дадените сви­­детелски пока­за­ния, обосновават извода, че оспорващия се справи с до­ка­за­тел­ствената тежест в процеса и установи в условията на пълно доказване придо­би­ването на собст­ве­но­стта върху спорните стоки.

Следва да се посочи, че няма пречка да се кредитират показанията на св. Ш., които напълно кореспондират в по-голямата си част и с останалите съб­ра­ни по делото доказателства – за покупко-продажбата на машините /за което е на­личен и Договор/, за съхранението в склада на ул.”Рогошко шосе” /за което са със­тавени и два протокола за проверка на приходната администрация/, като от те­зи показания се установява и че именно М.Б. е вдигнал на един пос­ледващ етап стоките.

Извод за обратното не може да обоснове липсата на плащане на цената по фактурите, предвид данните за настъпилата в последствие смърт на физическото лице- управител и едноличен собственик на капитала та продавача – “Табако груп Пловдив”ЕООД, респ. прекратяването на търговското дружество /влязло в сила съдебно Решение №523 от 21.09.2012г., постановено по т.дело № 474/2012г. по опи­са на Окръжен съд – Пловдив, л.152/. Това логически обяс­нява и причината по­ради която в хода на ревизията ИПДПОИЗЛ е връчено по реда на чл.32 от ДОПК и защо не са представени изисканите документи и писмени обяс­нения от то­зи търговец. Не може получателят по фактурите да бъде държан отговорен и да търпи неблагоприятни правни последици именно от това обстоятелство.

Отделно от това вещото лице е категорично в експертните си изводи, че в счетоводството на ЕТ е налично задължения към доставчика в този размер.

Или в обобщение от така събраните доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, според този състав на съда е установено прехвърляне правото на соб­ст­веност върху стоките от прекия доставчик на жал­бо­пода­теля, което съставлява дос­тавка на стока по смисъла на това понятие, вложено и в нор­мата на чл.6 ал.1 ЗДДС в сила от 01.01.2007г.

Или може да се приеме за доказано, че са изпъл­не­ни всички мате­ри­ал­ноп­равни предпоставки за възникването и надлежното уп­ражняване на правото на данъчен кредит по всяка една от процесните доставки.  

За да достигне до този извод съдът и като съобрази относимата прак­ти­ка­та на Съда на Европейския Съюз.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл.220 ал.1 ДЕО Съдът на Европейския Съюз оси­гу­ря­ва спа­зването на законността при тълкуването и при­­ла­га­не­то на учредител­ния акт и на актовете на институциите на Общността, ка­то съглас­но чл.234 ДЕО може да се про­из­нася и преюдициално, давайки т.н. “пре­юдициално зак­люче­ние”.

Важна особеност на решенията на този съд е, че те имат характер на пре­цедент и при тях важи принципът, че след като е било постановено такова ре­ше­ние по преюдициално заключение по даден въпрос, всички други съди­лища тряб­ва да го при­е­мат като задъл­жи­тел­но по отношение на идентични въпро­си, които въз­никват пред тях, и от таза гледна точ­ка следва да се въздържат от отправяне на свои запитвания, които са били пред­мет на разглеждане.

Тук съдът констатира, че с Решение от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Съдът на европейския съюз при идентична фактическа обста­нов­ка на настоящата – и в частта относно доставката на сто­ки, се е произнесъл категорично, че

1. “Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), член 220, точка 1 и член 226 от Директива 2006/112 трябва да се тълку­ват в смисъл, че не допускат на­ционална практика, съгласно която данъчният ор­ган отказва да признае на да­нъч­нозадълженото лице право да приспадне от ДДС, на който е лице платец, дъл­жи­мия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите дос­тав­чици са извършили на­ру­шения, без да доказва, въз основа на обективни дан­ни, че въпросното да­нъч­но­за­дължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сдел­ката, с която обос­но­ва­ва правото си на приспадане, е част от данъчна изма­ма, извършена от посочения из­дател на фактурата или от друг стопански субект на­горе по веригата на дос­тав­ки” и

2. “Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съг­ласно която данъчният орган отказва да приз­нае право на приспадане, поради то­ва че данъчнозадълженото лице не се е уве­ри­ло, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упраж­ня­ване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със сто­ките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил за­дълженията си за деклариране и за вна­сяне на ДДС, или поради това че въпрос­но­то данъчнозадължено лице не при­те­жава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са из­пъл­нени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни ус­ловия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евен­ту­ал­ни нарушения или измама от страна на въп­рос­ния издател”.

За да достигне до тези изводи Съдът на Европейския съюз за пореден път е подчертал категорично, че съобразно постоянната съдебна практика правото на при­с­падане на ДДС е основен принцип на въведената от законодателството на съ­юза обща система на ДДС, същото е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано и се упражнява принципно незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки; цели да освободи изцяло данъчния субект от тежестта на дължимия и платен ДДС в разтикана ця­ла­та му икономическа дейност, по който начин всъщност се гарантира неутралитета на ДДС, както и че въп­ро­сът дали дължимият ДДС за предходна или последваща про­дажба на отделни сто­ки/респ. за извършени услуги е бил внесен изцяло или в не в държавния бюджет е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по по­лу­чените доставки ДДС.

Тук следва действително да се посочи, че същата тази съдебната инстан­ция е постановила и че “борбата срещу да­нъч­ните измами, избягването на да­нъ­ци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Директива 2006/ 112 (вж. по-конкретно Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 71, Ре­­шение от 7 декември 2010 г. по дело R, C‑285/09, все още непубликувано в Сбо­р­ника, точка 36 и Решение от 27 октомври 2011 г. по дело Tanoarch, C‑504/10, все още непубликувано в Сборника, точка 50)”, че “правните субекти не мо­гат с из­мамна цел или с цел злоупотреба да се позовават на нормите на правото на Съю­за (вж. по-конкретно Решение от 3 март 2005 г. по дело Fini H, C‑32/03, Recueil, стр. I‑1599, точка 32, Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точ­ка 68 и Ре­шение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 54) и че пред­вид на тези имен­но съображения “националните административни и съдебни ор­га­ни следва да отка­жат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обек­тив­ни данни се уста­но­ви, че това право е упражнено с измамна цел или с цел зло­у­потреба (вж. в този сми­съл Решение по дело Fini H, посочено по-горе, точки 33 и 34, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 55 и Решение от 29 март 2012 г. по дело Véleclair, C‑414/10, все още непубликувано в Сбор­ника, точка 32).”.

От друга страна съдът е бил категоричен, че при положение, че сделката по коя­то е отказано правото на данъчен кредит обективно е осъществена /така стоки са налични, използвани са или предстои да бъдат използвани в икономическата дей­ност на лицето, на­лич­на е фак­ту­ра, съ­ща­та съдържа данните, изисквани от Ди­рек­тира 2006/112/, по­ра­ди което  “са изпъл­не­ни предвидените в тази директива процесуални и матери­ал­ноправни условия за въз­никването и упражняването на правото на приспадане”, как­то и че не се установя­ва данъчно задълженото лице да е извършил неправомер­ни действия, като напри­мер представяне на неверни дек­ларации или изгот­вя­не на нередовни фактури, на да­нъч­нозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само на основание съдебната практика, изведена от точки 56—61 от Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, съгласно която въз основа на обек­тив­ни данни трябва да се установи, че данъчнозадълже­но­то лице, което е полу­чи­ло стоките и услугите, основание за право­то на приспа­да­не, е знаело или е тряб­ва­ло да знае, че въпросната сделка е част от да­­нъчна из­мама, извършена от дос­тав­чика или друг стопански субект нагоре по ве­ри­гата.

Категорично също така и прието, че режимът на правото на приспадане, пред­ви­ден в посочената директива, не “допуска данъчнозадължено лице — което не е зна­е­ло и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от достав­чи­ка данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъч­но­за­дълженото лице е свързана с измама с ДДС — да бъде санкцио­ни­ра­но, като не му бъ­де признато право на приспадане (вж. в този смисъл Решение по дело Optigen и др., посочено по-горе, точки 52 и 55 и дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-го-ре, точки 45, 46 и 60)”, както и че “установяването на ре­жим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на дър­жав­ното съкровище (вж. в този сми-съл Решение от 11 май 2006 г. по дело Federation of Technological Industries и др., C‑384/04, Recueil, стр. I‑4191, точка 32 и Решение от 21 февруари 2008 г. по дело Netto Supermarkt, C‑271/06, Сборник, стр. I‑771, точка 23).”.

Като краен мотив изрично е формирано, че при положение, че “отказът да се признае право на приспадане в съответствие с точка 45 от настоящото реше­ние, е изключение от основния принцип,какъвто се явява правото на приспадане, данъч­ни­ят орган трябва надлежно да установи обективните обстоятелства, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна изма­ма, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на дос­тав­ки.”

Такива обективни обстоятелства в настоящия процес по никакъв начин не бяха доказани от органите на данъчната администрация – стопанските субект ня­мат ни­как­ва правна възможност да изискват от доставчиците си, респ. клиентите си, да им пре­д­ставят доказателства за това какви обекти притежават, дали се разчитат редовно с бюд­жета, откъде е доставена стоката и прочие обстоятелства, проверявани от орга­ни­те по приходите, още по-малко разполагат с правото на до­с­тъп до данъчно-оси­гу­ри­телната информация, част от данъчното досие на субек­ти­те.

Отделно от това в същия този акт Съда на Европейския съюз изрично е от­бе­лязал и че данъчната администрация “не може по принцип да изисква от данъч­но­задълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от ед­на страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с кои­то се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено ли­це, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги дос­тави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се уве­ри, че достав­чи­ци­те нагоре по веригата не са извършили нарушения или изма­ма, или, от друга стра­на, да притежава документи в това отношение”, доколкото имен­но “данъчните органи по принцип са тези, които трябва да осъществят необ­хо­димите проверки по отноше­ние на данъчнозадължените лица, за да установят нарушения и измами с ДДС и да наложат санкции на извършилото ги данъч­но­за­дължено лице”, като именно “държа­ви­те членки следва да проверят декларациите на данъчнозадължените лица, отчети­те на същите и другите относими документи (вж. Решение от 17 юли 2008г. по дело Ко­мисия/Италия, C‑132/06, Сборник, стр.  I‑5457, точка 37 и Решение от 29 юли 2010 г. по дело Profaktor Kulesza, Frankowski, Jóźwiak, Orłowski, C‑188/09, Сборник, стр. I‑7639, точка 21)” и че “като на­лага на данъчнозадължените лица изброените в точ­ка  61 от настоящото реше­ние изиск­ва­ния — при чието неизпълнение може да бъ­де отказано право на прис­па­дане, — данъчната администрация прехвърля, в разрез с посочените разпоред­би, собст­ве­ните си контролни задължения върху данъчноза­дъл­­жените лица”.

Т.е. следва се извода, че в конкретната хипотеза не само, че данъчната ад­ми­нистрация не твърди а и не е доказала каквото и да е участие в данъчна из­мама от реви­зи­рания субект, не само че не установи наличието на обективни дан­ни от които да се направи извод,че лицето е знаело или е било длъжно да знае за извърш­ва­не­то на такава от прекия му доставчик или от предходни такива, а и пос­ред­­ством конкрет­на­та практика всъщност е прехвърлила вър­ху данъчния субект собст­ве­ни­те си задължения за кон­трол върху данъчно-задъл­жените лица, при ко­и­то поло­же­ние съобразно цитира­ната задължителна практика на Съда на Евро­пей­ския съюз е недопустимо да се отка­же правото на данъчен кредит, което по съ­щество е сторено с процесния РА.

Поради всички изложени съображения се налага изводът, че процесните фак­­тури, издадени от ”Такабо Груп Пловдив”ЕООД удостоверяват осъществена облага­е­­ма дос­­та­вка по смисъла на чл.6 ал.1 ЗДДС в сила от 01.01.2007г., над­леж­но докумен­ти­ра­на с първични счетоводни до­ку­менти, и осчетоводена на база съ­щи­те, по ко­я­то е на­числен правомерно данък, и която фор­мира данъчен кредит за приспадане по сми­съ­ла на чл.68 ал.1 и чл.69 ал.1 т.1 от ЗДДС.

С оглед на това, Съдът намира, че органите по приходите незаконосъоб­раз­но са от­казали на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС  да признаят право на данъчен кре­дит по спорните първични счетоводни документи, и същото право следва да бъ­де приз­нато на оспорващия.

Основателността на жалбата в тази й част, води до извод за незаконо­съоб­раз­ността на РА и в частта му относно акцесорното задължение за заплащане на лихви за забава.

При посочения изход на спора, на основание чл.161, ал.1, пр.1 от ДОПК, Ди­рек­­ция “ОДОП” - Пловдив следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя на­п­раве­ни­те по делото раз­носки, в размер общо на 2 874 лева, съобразно пред­ста­ве­ните доказателства по делото, включително и за реалното изплащане на ад­во­катския хонорар.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –   ІІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТМЕНЯ Ревизи­о­нен акт № 161202822 от 13.09.2012г., из­да­ден от С.П. – главен инспектор по при­хо­дите в ТД на НАП – Плов­див, пот­вър­де­н с Ре­­ше­ние № 1577/27.12.2012г. на Ди­рек­­тор Дирек­ция “Обжалване и данъчно оси-гу­рителна практика” – гр.Плов­див при ЦУ на НАП, с кой­­то на М.В.Б., ЕГН **********,***, за да­нъч­ни пе­ри­­оди м.06, м.07 и м.08.2011г. са вмени задължения за данък до­ба­ве­на стойност за внасяне, в резултат на отказано право на данъчен кре­дит в раз­мер общо на 79 790 лева по фактури № 1124/20.06.2011г., № 1133/07.07. 2011г. и № 1138/24.08.2011г. лева, издадени “Табако Груп Пловдив”ЕООД, ведно със съот­ве­т­­ните лихви за забава за несвоевременното им разчи­та­­­не с бюджета, като НЕ­ЗА­КОНОСЪОБРАЗЕН.

ОСЪЖДА Дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, да заплати на М.В.Б., ЕГН **********,***, сумата от 2 874(две хи­ля­ди осемстотин седемдесет и четири) лева, раз­­­носки по делото.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съ­общението до страните за постановяването му.

 

 

                                    АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :  /п/

 

 

Вярно с оригинала,

 

Секретар:

 

Т.К.