РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 250

 

гр. Пловдив,  24 януари 2014 год.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ състав, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ТАТЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Б.К. като разгледа докладваното от председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА административно дело № 2467 по описа за 2013 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните :

1. Производството по делото е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

2. Образувано е по жалба на И.Ж.П.,***, срещу Решение № 304/23.07.2013 г. на Директора на ТД на НАП гр. Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 4838/2007/000026/13.06.2013 г. на публичен изпълнител М.Х., отдел “Събиране” при ТД на НАП – Пловдив, ИРМ Хасково, в частта, относно отказа на публичния изпълнител да приеме за погасени по давност публични задължения за лихви на П. в общ размер на 17353,73 лв. за 2002 г., 2003 г. и 2004 г.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт и се иска неговата отмяна.

3. Ответникът по жалбата - Директорът на ТД на НАП гр. Пловдив, чрез процесуалния си представител, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

ІІ. За допустимостта :

4. Отказът на Публичен изпълнител Х. при ТД на НАП гр. Пловдив, обективиран в Разпореждане № 4838/2007/000026/13.06.2013 г., е обжалван в предвидения за това срок, пред горестоящия в йерархията на приходната администрация орган, който с решението си го е потвърдил в обжалваната пред настоящата инстанция част. Така постановеният от Директора на ТД на НАП гр. Пловдив резултат и подаването на жалбата в рамките на предвидения за това преклузивен процесуален срок, налагат извод за нейната процесуална ДОПУСТИМОСТ.

ІІІ. За фактите :

5. Със Заявление вх. № 4838/2007/000022/06.06.2013 г. по описа на ТД на НАП гр. Пловдив, жалбоподателят е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на начислени публични вземания за лихви върху установени с влязъл в сила Ревизионен акт № 2600356/03.11.2006 г., издаден от ТД гр. Хасково задължения за ДДФЛ за 2002 г., 2003 г. и 2004 г.

По повод депозираното заявление, публичният изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, се е произнесъл с Разпореждане № 4838/2007/000026/13.06.2013 г., с което частично е оставил без уважение искането на П. за погасяване по давност на публични задължения за лихви в общ размер на 17353,73 лв. за 2002 г., 2003 г. и 2004 г.

Този резултат е обжалван от П. пред Директора на ТД на НАП гр. Пловдив, който с решението си, е оставил без уважение така подадената жалба. За да постанови процесното решение горестоящият в йерархията административен орган е приел, че давността по отношение на процесното публично вземане не е изтекла.

ІV. За правото :

6. В случая, административното производство по постановяване на оспореното решение, е осъществено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК, и е завършило с издаването на оспорения в настоящото производство акт по смисъла на чл. 267, ал. 1, т. 5 от ДОПК, който е постановен в изискваната от закона форма.

Впрочем спор по тези обстоятелства и по установените факти няма. Спорът по делото е правен, като противоположните становища, поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до правилното приложение на материалния закон и се концентрира най-общо във въпроса налице ли е погасяване по давност на процесните публични задължения за лихви на жалбоподателя възникнали въз основа на цитирания Ревизионен акт № 2600356/03.11.2006 г.

7. Във връзка със спорния по делото въпрос, следва да бъде изследван въпроса за приложимото право по отношение на института на погасителната давност, с оглед настъпилите законодателни промени. В тази насока следва да се посочи, че погасителната давност е материалноправен институт, поради което и при липса на изрична правна норма в противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното правоотношение. Разбира се, следва да се съобрази и обстоятелството, доколко евентуалното последващо законодателно изменение поставя в по-благоприятно положение субекта, като в този случай, според трайната съдебна практика, следва да намери приложение по-благоприятния закон.

8. Според разпоредбата на чл. 140, ал. 1 от ДПК, (понастоящем отменен, но действал през периода на възникване на процесното вземане), публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно ал. 2 от посочената разпоредба с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и 153. С аналогично съдържание е и сега действащата разпоредба на чл. 171 от ДОПК.  Съответно, в разпоредбите на чл. 141, ал. 1 и 2 от ДПК  /отм./ и чл. 172, ал. 1 и 2 от ДОПК, са предвидени основанията за спиране и прекъсване на давността.

9. Така в разпоредбата на чл. 141, ал. 1 от ДПК  /отм./ в редакцията й, действала към момента на възникване на публичните вземания, давността спира в следните случаи: 1. когато е започнала данъчна ревизия - до завършването й, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на данъчния акт бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато длъжник - физическо лице, пребивава извън страната повече от три месеца без прекъсване - до датата на завръщането му; 5. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 6. с налагането на обезпечителни мерки; 7. с предприемането на действия по принудително събиране. Съгласно действалата към този момент разпоредба на ал. 2, т. 1, давността се прекъсва с влизането в сила на акта за установяване на публичното вземане.

Тоест, съгласно цитираните разпоредби на кодекса, налагането на обезпечителни мерки и предприемането на действия по принудително изпълнение е предвидено сред основанията за спиране, а не за прекъсване на давността, както е било в предходната редакция на текста.

10. В разпоредбата на чл. 172 от ДОПК, в сила от 01.01.2006 г., са предвидени следните основания за спиране и прекъсване на давността: Давността спира /ал.1/: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение /ал. 2/.

Следователно, съгласно посочения нормативен текст, в сила от 01.01.2006 г., налагането на обезпечителни мерки е предвидено сред основанията за спиране на давността, а предприемането на действия по принудително изпълнение, сред основанията за прекъсването й.

11. Как изложеното до тук се съотнася към настоящия случай?

В случая по отношение на процесните публични вземания, следва да намерят приложение, както разпоредбите на ДПК /отм./ в приложимите редакции, така и разпоредбите на ДОПК, доколкото същите са по-благоприятни за жалбоподателя. В тази връзка е необходимо да се посочи, че давността относно коментираното публично вземане започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, съобразно цитирания по-горе чл. 140, ал. 1 ДПК /отм./. Доколкото в случая се касае за задължения за лихви, следва да се посочи, че същите с оглед акцесорния си характер следват съдбата на главното задължения – в случая на невнесения в срок данък по ЗОДФЛ /отм./. Следователно срокът по чл. 140, ал. 1 ДПК /отм./ по отношение на процесните публични задължения, следва да бъде изчислен от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати съответния данък по ЗОДФЛ /отм./.

Казано с други думи, началната дата, от която следва да се приеме, че давността започва да тече за задълженията за лихви за 2002 г. е 01.01.2004 г., за 2003 г.  е 01.01.2005 г., а за 2004 г. е 01.01.2006 г. Със започването на ревизия на жалбоподателя възложена със ЗВР № 33/01.03.2006 г. давността е спряла, считано от 10.01.2006 г. (датата на връчване на заповедта) до издаването на Ревизионен акт № 2600356/03.11.2006 г. съгласно чл. 141, ал. 1, т. 1 ДПК /отм./, като отново е спряла да тече считано от 24.11.2006 г. (датата на подаване на жалбата срещу процесния РА), поради обжалване на акта, с който са определени задълженията -  чл. 141, ал. 1, т. 5 ДПК /отм./. На 30.06.2008 г. коментираният РА влиза в сила, с което на основание чл. 141, ал. 2, т. 1 ДПК /отм./ давността е прекъсната. Следователно от този момент нататък (от 28.12.2006 г.) започва да тече нова 5-годишна давност.

Давността отново е прекъсната считано от 05.08.2011 г., когато жалбоподателят е получил Съобщение за доброволно изпълнение изх. № 4838/2007/000001 от 02.08.20011 г., на основание чл. 172, ал. 2, изречение първо, предложение второ от ДОПК, която съдът намира за по-благоприятна за жалбоподателя, доколкото спирането на давността съгласно чл. 141, ал. 2, т. 7  ДПК /отм./, не е ограничено със срок. Следователно от този момент нататък (от 05.08.2011 г.) започва да тече нова 5-годишна давност.

12. Изложените до тук съображения обосновават крайния извод, че по отношение на задълженията на жалбоподателя възникнали въз основа на Ревизионен акт № 2600356/03.11.2006 г., следва да намери приложение абсолютната 10-годишна давност по чл. 140, ал. 2 ДПК /отм./, която за задълженията за лихви за 2002 г. изтича на 31.12.2013 г., за 2003 г. изтича на 31.12.2014 г., а за 2004 г. изтича на 31.12.2015 г., т.е. към настоящия момент абсолютната давност вече е изтекла само по отношение на задължанията за лихви за 2002 г., но не и за задълженията за лихви за 2003 г. и 2004 г.

13. Независимо от изложеното обаче, жалбата на П. срещу Решение № 304/23.07.2013 г. на Директора на ТД на НАП гр. Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 4838/2007/000026/13.06.2013 г. на публичен изпълнител М.Х., отдел “Събиране” при ТД на НАП – Пловдив, ИРМ Хасково, ще следва да бъде изцяло отхвърлена, доколкото към датата на постановяване и на двата акта, абсолютната давност по отношение на установените с процесния РА задължения за лихви не е била изтекла, т.е. оспореният акт е постановен в съответствие с материалния закон, а съгласно чл. 142, ал. 1 АПК, приложим в настоящото производството по препращане от § 2 от ДР на ДОПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му.

V. За разноските :

14. При посочения изход на спора, на основание чл. 161 ал. 1, пр. 3 от ДОПК, на ТД на НАП гр. Пловдив, се дължат извършените разноски по осъществената юрисконсултска защита. Те се констатирах в размер на 150 лв.

 

Водим от горното, Пловдивският административен съд, ХVІІ състав,

 

 

Р   Е   Ш   И

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.Ж.П.,***, срещу Решение № 304/23.07.2013 г. на Директора на ТД на НАП гр. Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 4838/2007/000026/13.06.2013 г. на публичен изпълнител М.Х., отдел “Събиране” при ТД на НАП – Пловдив, ИРМ Хасково, в частта, относно отказа на публичния изпълнител да приеме за погасени по давност публични задължения за лихви на П. в общ размер на 17353,73 лв. за 2002 г., 2003 г. и 2004 г.

ОСЪЖДА И.Ж.П., с ЕГН **********,***, да заплати на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите гр. Пловдив, сумата в размер на 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протестиране.

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: