РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

114

21.01.2015 г.

 

гр. Пловдив

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Административен съд-Пловдив, ХVІ състав, в открито заседание на осми януари през две хиляди и петнадесета година, председателствано от

 

СЪДИЯ АЛЕКСАНДЪР МИТРЕВ

 

при секретаря Р.А., като разгледа АХД № 4010 по описа на съда за 2013 година, за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на Глава ХІХ от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

 

Образувано е по жалба на "ТУРБИНА 2003" ООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: *, чрез управителя М. И.Т. срещу РА № 161301787/11.09.2013 г. на ТД на НАП-Пловдив, в частта му, потвърдена с Решение № 1241/02.12.2013 г. на Директора на Д “ОДОП” – Пловдив.

В жалбата се развиват подробни съображения, касателно незаконосъобразността на административния акт и се иска неговата отмяна от съда.  Претендира се противоречието му с материалния закон, както и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че с обжалвания РА неоснователно е отказан данъчен кредит на жалбоподателя. Претендира се присъждане на сторените разноски.

Ответникът в производството – Директор Дирекция “ ОДОП “- Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение.

След като се запозна със становищата на страните и с приетите по делото доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, след изчерпване на предвидения ред за административно обжалване пред Директора на Д “ОДОП”-Пловдив, и е допустима.

Разгледана по същество, тя е основателна.

 

Предмет на настоящото оспорване е РА № 161301787/11.09.2013 г., в частта му, потвърдена с Решение № 1241/02.12.2013 г. на Директора на Д “ОДОП” – Пловдив относно непризнат данъчен кредит в размер на 2216, 80 лв. ведно с начислените прилежащи лихви – 529, 66 лв.

Съдът намира, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, при спазване на административно-производствените правила, но в нарушение на материалното данъчно законодателство.

 

При извършения преглед и анализ на административната преписка, приета по делото, съдът констатира следното:

На основание чл. 70, ал.5 и във връзка с чл.69,ал.1,т.1 от ЗДДС с мотив за липса на реално осъществени доставки е отказано правото на приспадане на данъчен кредит по фактура № 283/19.04.2011 г., издадена от „Виктори Спа” ЕООД за 6 000 бр. потници бельо, 2 200 бр. тениски и 8 000 бр. блузи на стойност 11 084,00 лв. ДО и 2 216,80 лв. ДДС, т.е. обща стойност 13 300, 80 лв. Извършена е насрещна проверка на доставчика, при която ИПДПОЗЛ е връчено по реда на чл.32 от ДОПК. Исканите документи не са представени. Фактурата е включена в дневника за продажби и в справка-декларация в съответния данъчен период. Плащането е извършено в брой.

В РД, РА и решението на горестоящия директор на ДОДОП-Пловдив са изложени подробни съображения относно липсата на реално осъществени доставки, които се преповтарят дословно, а на следващо място – не се споделят от съда, поради което е излишно тяхното подробно изложение в настоящите мотиви към съдебното решение.

Органът по приходите приел, че в хода на извършеното ревизионно производство не били представени годни доказателства, удостоверяващи реалността на доставката. Напротив, в хода на ревизията били събрани достатъчно и годни доказателства, които сочели, че доставчикът не разполага с необходимия ресурс за изпълнение на доставката. „Турбина 2003”ООД не е могло да не знае, че участва в привидна доставка и съзнателно е ползвало данъчен кредит по процесната фактура с посочен доставчик в тях - „Виктори Спа”ЕООД, като я е включило в дневника си за покупки и съзнателно е намалило резултата си за периода, с което е ощетило бюджета. Органът е приел че били спазени процедурите на връчване по ДОПК, тъй като с протоколи №№ 1318109/21.05.2013 г. /л. 62/ и 1319274/29.05.2013 г. /л. 60/ са  документирани две посещение на декларирания от дружеството адрес за кореспонденция в гр. София, ул. Опълченска No 112А, офис 620, като не е открит управител или упълномощено от него лице. Изготвено е съобщение по чл. 32 от ДОПК №  19-53-02-1011/30.05.2013г., което е поставено на таблото в Териториална дирекция на НАП – София, офис Люлин на 30.05.2013 г., свалено е на 14.06.2013 г., както и е публикувано в Интернет и е изпратено на лицето с обратна разписка на адреса му за кореспонденция, която се е върнала неподписана от него с отметка "непознат на адреса“ /л.л. 55, 56 и 57/.

В хода на съдебното производство, с цел опровергаване на фактическите констатации в ревизионния акт е извършена основна и допълнителна ССчЕ, приети са допълнителни писмени доказателства, разпитан бе свидетел, присъствал на получаването на стоките.

От приложената административна преписка е видно, че ИПДПОЗЛ № 19-53-02-958/21.05.2013 г. не е връчен на доставчика „Виктори Спа” ЕООД по реда на чл. 32 от ДОПК.

По повод отразените две посещения на постоянния адрес, документирани с приложените  протоколи съдът установи, че при тях не е установено местонахождението на офиса на дружеството. Инспекторите по приходите са подходили формално и не са проявили  настойчивост за откриване на дружеството.  Не е открит офисът на дружеството, а именно офис 620, находящ се на ул. Опълченска No 112А, въобще не е направен опит да се установи контакт с домоуправителя на сградата, при положение, че централният вход на същата се заключвал. В конкретния случай не е имало пречка инспекторът да остави бележка с подходящо съдържание и телефон за връзка, като в крайна сметка адресата разбере за посещението. Съдът счита, че не са налице редовно извършени посещения на адреса за кореспонденция на дружеството, както се твърди в РД.

На следващо място, дефиницията на понятието данъчен кредит се съдържа в чл. 68 от ЗДДС и това е сумата от начислен данък върху добавената стойност /ДДС/ на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка или за осъществен от него внос на стоки в рамките на данъчния период, която лицето има право да приспадне, освен когато този закон предвижда друго. За да се признае на получателя по облагаема доставка материалното право на приспадане на данъчен кредит по чл.68 от ЗДДС, следва да е изпълнено някое от условията, посочени в чл.71 от ЗДДС, като при изследване предпоставките за възникване правото на данъчен кредит, винаги трябва да се държи сметка за това налице ли е облагаема доставка по смисъла на чл.6, ал.1 или чл. 9 от ЗДДС, и едва след това да се проверява изпълнението на съответните предпоставки, регламентирани в нормата на чл.71 от ЗДДС.

Единствената спорна предпоставка за възникване правото на приспадане на данъчен кредит по чл.68 ал.1 от ЗДДС, в процесния случай е наличието на осъществена облагаема доставка по смисъла на чл. 6, ал.1 от ЗДДС.

Законът не свързва задължението за начисляване на ДДС и съответно правото на данъчен кредит единствено с издаването на данъчни фактури и плащането по тях, а поставя изискването да са налице реално осъществени доставки.  Поради това при преценката от страна на органите на приходната администрация дали е възникнало за получателя по доставките право на приспадане на данъчен кредит същите имат правомощието и задължението да проверят дали реално е осъществена доставка, т. е. дали е възникнало данъчно събитие, което представлява предпоставка за начисляване на данък от доставчика и съответно за възникване право на приспадане на данъчен кредит от получателя по доставката.  При осъществяването на тази проверка органът по приходите може в рамките на предоставените му от ДОПК правомощия да извършват проверки относно факти и обстоятелства, които пряко или косвено установяват наличието или липсата на реално осъществена доставка.

Неправилни са изводите на органите по приходите и решаващия орган за липса на реално извършени доставки.

В конкретния случай жалбоподателят притежава данъчни фактури, които са надлежно осчетоводени, но правото на данъчен кредит е отказано предвид липсата на доказателства за реално осъществена доставка

Безспорно е обаче, че неоткриването на адрес, липсата на декларирано движимо и недвижимо имущество или дори липсата на кадрова обезпеченост не са част от законово нормативно изчерпателно изброяване на необходимите предпоставки за възникване на право на данъчен кредит. Напълно възможно е доставчикът да не е изпълнил някое свое задължение, но това не би следвало директно да се отрази на правото на данъчен кредит на получателя на услугата.

Действително, твърденията на приходната администрация за участие в привидна доставка по отношение на доставчика по никакъв начин не могат да бъдат приравнени на обоснован извод за измама или злоупотреба. Отделно от това, недопустимо е заявяването на съществуване на порочен правен институт от страна на приходната администрация, за чието доказване законодателят е предвидил съвсем различен ред в рамките на отделен процес и за позоваването на наличието на определено обстоятелство, за което всеки друг субект, включително и държавен орган, следва да се снабди със съдебно решение след участие в процес по реда на ГПК /респективно на НПК – за наличие на влязла в сила присъда при твърдения за измама./

По делото бяха допуснати, изготвени и приети основна и допълнителна съдебни експертизи, които безспорно установяват извършените доставки. Изготвената ССЕ недвусмислено посочва, че плащания по фактурите действително са извършени, като разходите на „Турбина 2003" ООД по тези плащания са осчетоводени съгласно изискванията за документална обоснованост, установяват се подробно и предходните доставчици на “Виктори Спа” ЕООД, получаването от тях на процесните стоки, транспортирането на стоките от Солун до Хасково. Допълнителното заключение и приетите към него допълнителни писмени доказателства – търговски фактури №№ 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64,  и 66  на “Виктори спа” ЕООД с превод на български език, документи, удостоверяващи придобиването на стоки от “Виктори Спа” ЕООД, както и инвойс – фактури, товарителници, ЧМР, приемо-предавателни протоколи, фактури за получени от “Виктори Спа” ЕООД транспортни услуги, договор за наем на складово помещение и фактури за заплащане на наем /л. 328-381/ доказват, че “Виктори спа” е имало в наличност стоките, които са доставили на “Турбина 2003” ООД към датата на доставка – април 2011 г., както и възможността да ги достави. Допълнителното заключение с категоричност потвърждава и съответствието на количествата и артикулите на стоките, получени от “Виктори Спа” ЕООД с тези, доставени впоследствие на жалбоподателя. В тази насока следва да се кредитират и показанията на свидетелката Д.В.. Същата потвърди, че доставчикът “Виктори Спа” ЕООД е доставял дрехи с микробус, включително и на стопанисвания от нея магазин, както и на намиращия се в съседство магазин, стопанисван от жалбоподателя. В началото на месец март-април 2011 г. свидетелката препоръчала доставчика на дружеството-жалбоподател, защото цената била само на едро. Управителката М.Т. лично си избрала стоката- блузи, потници, тениски, договорили се за цената. Количествата били големи. Самата стока, заради цената, била в големи количества. Цялата стока била в микробуса, тъй като фирмата извършвала разносна търговия. Касова бележка била издадена на място от мобилен апарат. Следва да се приеме, че доставките бяха безспорно доказани в хода на съдебното производство.

Освен това, неправомерно начислен данък по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС ще е налице само тогава, когато доставката по своя характер не подлежи на облагане с ДДС и начислената от доставчика сума изобщо не може да се квалифицира като ДДС. Единствено случаите на необлагаема по своя характер доставка могат да се приравнят на неправомерно начислен данък и съответно да формират изключение от принципа на неутралността. Становище, възприето и от самата приходна администрация в Указание № 24-00-12 от 23.06.2008 г. от Изпълнителния директор на Националната агенция по приходите. Изцяло незаконосъобразно е отказано правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС с твърдението за неоткриване на доставчик на адрес и приравняването му на липса на реална доставка. Издаването на ревизионен акт в нарушение на изрични указания на Изпълнителния директор на НАП представлява пряко нарушение на принципа на легитимните правни очаквания, доколкото едни благоприятстващи актове на приходната администрация на практика са били дерогиран от същата администрация, което следва да доведе до отмяната на незаконосъобразния акт.

Освен изложеното, дори и да са налице нарушения необходимо е да се съобрази и Решение на СЕС (трети състав) от 21 юни 2012 година по съединени дела C-80/11 и C-142/11, в диспозитива на което, ясно и точно е постановено : “...1) Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), член 220, точка 1 и член 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне от данъка върху добавената стойност, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. 2) Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател.....”. За да достигне до тези изводи Съдът на Европейския съюз за пореден път е подчертал категорично, че съобразно постоянната съдебна практика, правота на приспадане на ДДС е основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на ДДС, същото е неразделна част от механизма на ДДС, и по принцип не може да бъде ограничавано и се упражнява принципно незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки; цели да освободи изцяло данъчния субект от тежестта на дължимия и платен ДДС в цялата му икономическа дейност, по който начин всъщност се гарантира неутралитета на ДДС, както и, че въпросът дали дължимият ДДС за предходна или последваща продажба на отделни стоки/респ. за извършени услуги е бил внесен изцяло или не в държавния бюджет, е без значение за правото на данъчнозадълженото лице да приспадне платения по получените доставки ДДС.

Тук следва действително да се посочи, че същата тази съдебната инстанция е постановила и че “борбата срещу данъчните измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Директива 2006/ 112 (вж. по-конкретно Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 71, Решение от 7 декември 2010 г. по дело R, C‑285/09, точка 36 и Решение от 27 октомври 2011 г. по дело Tanoarch, C‑504/10, точка 50)”, че “правните субекти не могат с измамна цел или с цел злоупотреба да се позовават на нормите на правото на Съюза (вж. по-конкретно Решение от 3 март 2005 г. по дело Fini H, C‑32/03, Recueil, стр. I‑1599, точка 32, Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 68 и Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 54), и че предвид на тези именно съображения, “националните административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба (вж. в този смисъл Решение по дело Fini H, посочено по-горе, точки 33 и 34, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 55 и Решение от 29 март 2012 г. по дело Véleclair, C‑414/10, точка 32).”.

От друга страна, съдът е бил категоричен, че при положение, че сделката, по която е отказано правото на данъчен кредит, обективно е осъществена /така налични са фактури, същите съдържат данните, изисквани от Директира 2006/112/, поради което “са изпълнени предвидените в тази директива процесуални и материалноправни условия за възникването и упражняването на правото на приспадане”, както и че не се установява данъчно задълженото лице да е извършил неправомерни действия, като например представяне на неверни декларации или изготвяне на нередовни фактури, на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само на основание съдебната практика, изведена от точки 56—61 от Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, съгласно която, въз основа на обективни данни трябва да се установи, че данъчнозадълженото лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата.

Категорично, също така е прието, че режимът на правото на приспадане, предвиден в посочената директива, не “допуска данъчнозадължено лице — което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или, че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице, е свързана с измама с ДДС — да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане (вж. в този смисъл Решение по дело Optigen и др., посочено по-горе, точки 52 и 55 и дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точки 45, 46 и 60)”, както и че “установяването на режим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавното съкровище (вж. в този смисъл Решение от 11 май 2006 г. по дело Federation of Technological Industries и др., C‑384/04, Recueil, стр. I‑4191, точка 32 и Решение от 21 февруари 2008 г. по дело Netto Supermarkt, C‑271/06, Сборник, стр. I‑771, точка 23).”.

Като краен мотив изрично е формирано, че при положение, че “отказът да се признае право на приспадане в съответствие с точка 45 от настоящото решение, е изключение от основния принцип, какъвто се явява правото на приспадане, данъчният орган трябва надлежно да установи обективните обстоятелства, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки.”

Няма причини  даденото разрешение от Съда на Европейския съюз да не бъде съобразено изцяло в конкретния казус, включително с оглед неговия задължителен характер, тъй като като преюдициално заключение на Съда на ЕС, то се ползва със сила на тълкуваното нещо не само по отношение на националния съд, автор на преюдициалното запитване, и евентуално на по – горните инстанции, сезирани по същото дело, но и по отношение на всички други национални юрисдикции в страните – членки. Констатираното по делото редовно и навременно изпълнение на задълженията за отчитане на процесния данък добавена стойност от страна на жалбоподателя; начисляването на размера на данъка като задължение към бюджета от страна на доставчика;  както и че не се констатират каквито и да е данни за наличие на измама или нарушаване на реда за отразяване и разчитане на ДДС с бюджета, за която жалбоподателя да е знаел или да е имало начин да знае, налага да се приеме, че фактическият състав, от който жалбоподателя черпи за себе си спорното право на данъчен кредит е надлежно установен и не са налице несъмнени данни, които да основат извод за неговото незачитане.

Следва да се съобрази и изложеното в Решение на СЕС от 06.12.2012 г. по дело С-285/11.

„Членове 2, 9, 14, 62, 63, 168 и 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС трябва да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадълженото лице да бъде отказано правото да приспадне ДДС за доставката на стоки, поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки”.

В горната насока са и изводите, достигнати в Решението на СЕС по дело C-18/13 с предмет преюдициално запитване от Административен съд София-град от 11 декември 2012 г., постановено на 13 февруари 2014 г.:

” Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия — посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама — нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери....Следователно на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само при условие, че въз основа на обективни данни се установи, че това данъчнозадължено лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги…”

При така изложените мотиви, съдът счита, че обжалваният акт в частта на непризнато право на приспадане на данъчен кредит е незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен.

При този изход на делото, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените и надлежно претендирани деловодни разноски, които се констатираха в размер на 1 030 лв. / хиляда и тридесет лева/.

Воден от горното, на основание чл. 160, ал. 1 от ДОПК, съдът

 

Р    Е    Ш    И    :

 

ОТМЕНЯ РА № 161301787/11.09.2013 г. на ТД на НАП-Пловдив, в частта му, потвърдена с Решение № 1241/02.12.2013 г. на Директора на Д “ОДОП” – Пловдив.

 

ОСЪЖДА Дирекция “Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр.Пловдив при Централно управление на Национална агенция по приходите да заплати на "ТУРБИНА 2003" ООД, ЕИК *, седалище и адрес на управление: *, чрез управителя М. И.Т. сторените деловодни разноски в размер на 1 030 лв. / хиляда и тридесет лева/.

 

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му пред Върховния административен съд на Република България.

 

 

 

СЪДИЯ: